БЕЛИЯТ КОН

 

Приказка от

Костадин Георгиев

 

 

ПРЕДВАРИТЕЛЕН СЦЕНАРИЙ

 

При влизането на публиката - музика; осветление – две­­‑три цветни петна. За начало - пълно затъмнение, изгряват звездите и луната. Промъкват се двамата разказвачи с пелерини и костюми на пътешественици, стари прашни куфари, фенер. Светва „следач” и те попадат в кръга му. Двамата спират. Единият се опитва да се измъкне, но другият го спира и му казва, че са ги видели.

 

 

- Видяха ни. Може би е по-добре да се поклоним. . .  (поклон)

- Здравейте! Ние сме разказвачи на приказки. Аз съм Калки.

- А аз съм Шани.

- Имената ни са също приказни.

- А вие вярвате ли в приказки? Ние вярваме, защото идваме от там, където се случват приказките.

- Всъщност ние обикаляме и дебнем по целия свят, за да видим как става това.

- А след това ги записваме в Голямата приказна книга и ги разказваме.

- Но само на онези, които вярват в тях. (отупват се от праха)

- А да не мислите, че това е обикновен пътен прах? О-о-o, не!

- Това е звездният прах, който пада върху всеки, видял някъде по света една жива приказка!

- Или който пада тогава, когато се роят звездите.

- Вие виждали ли сте как се роят звездите?

- Това става само когато по Небето препуска Белият кон!

- Когато чуете неговия тропот, погледнете нагоре. Ще видите как под копитата му излизат искри. Но това не са обикновени искри - това са звездите, които се роят.

- Малко са щастливците, успели да видят Белия кон, защото не всеки може да го види.

- Някои само са чували тропота на копитата му. . .

- Други само са виждали звезден прах как пада по косите им. . .

- А ние успяхме да го зърнем. Той е ослепително бял!

- По-бял от слънцето и всички звезди, взети заедно. А гривата и опашката му са златни.

- И копитата му са златни. А на челото си има златен рог, който блести на слънцето!

- А на златния рог са изписани с главни букви първите думи на един стар магически стих и те са: “Свободата” и “Любовта”.

- Там, където пише “Свободата” златото блести в светлосин оттенък.

- А там, където пише “Любовта” златото е нежнорозово.

- ... Белият кон никога не бил виждал белия свят, в който живеели хората и много, много искал да го види. Една сутрин. . .

- Всъщност, не може да се каже дали е било сутрин или вечер, защото на Небето денят и нощта са слети в едно и небесният свят е извън Времето…

- ... И така, веднъж Белият кон си казал: “Трябва да сляза на белия свят, знам, че трябва да отида там. Трябва да науча тайните му и тайната на моята съдба. Та аз дори не зная нищо за себе си и защо съм роден. Трябва да разбера всичко това! Ще отида там, където Небето и Земята се сливат, там, където най-високата планина се целува с облаците, и ще се преобразя като човек!”

И тогава той вдъхновен препуснал към това място, където Небето и Земята се целували, и на най-високата планина се преобразил на красив момък с бели дрехи и с коси от чисто злато. Копитата му се превърнали в златни обувки, а на гърдите му останал да виси златен рог, който блестял на слънцето и на който пишело: “Свободата” и “Любовта”. Той поел надолу, пътят бил дълъг, но той не усещал умора, а през цялото време се възхищавал на красотата, която виждал за първи път.

“Колко прекрасна е Земята, и тревата, която я покрива, и всички дървета и птици наоколо. И колко прекрасно е Небето, когато го гледаш от Земята!”

И точно в този момент от небето се спуснали две прекрасни птици - едната светлосиня, а другата нежнорозова, но и двете били с бели криле. Очите им били щастливи и тъжни едновременно. Те кацнали на раменете му, а останалите птици, щом видяли това, запели:

 

Свободата и Любовта

са две птици, които незрими в небето вечно махат със бели крила.

Свободата и Любовта

са онези, които родиха звездите и роят ги дори досега.

Свободата и Любовта

са създали Земята, Морето, Деня и Нощта.

Свободата и Любовта

още раждат магия, що свещено зовем Красота!

 

Красотата що се роди . . .

Тя е нежна и крехка, и ранима и слаба, но в очите ти вече цъфти!

Красотата в твоите очи . . .

Ще попадне във мръсно, и в тъмно, и в пепел, да умира не давай й ти!

Красотата във всички очи

има вечна надежда, че Златният рог ще блести!

Красотата в наште очи

ще е смъртно ранена, нея Белият кон ще спаси!

 

Красотата що се роди,

Красотата в наште очи,

Красотата във всички очи,

Белият кон, Белият кон,

Белият кон ще спаси!

 

Тогава двете птици на раменете му проговорили с глас:

“Ти дойде тук, за да разбереш тайните на съдбата си. Помни тази магическа песен, която чуваш и всички магически стихове, които ще чуеш занапред. Те ще ти помагат, а ние ще бъдем винаги с теб!”

Щом казали това, двете птици отлетели, а останалите птици продължили да пеят:

 

Красотата що се роди,

Красотата във наште очи,

Красотата във всички очи,

Белият кон, Белият кон,

Белият кон ще спаси!

 

Удивен, той се опитал да изрече “Почакайте...!”, ала двете птици били отлетели далеч напред. Той решил да последва техния полет и продължил пътя си в същата посока. Вървейки той се наслаждавал на водата в потоците и на прекрасните звуци, а срещнел ли човек, му се покланял и го поздравявал:

“Здравей, щастливи, който живееш на тази прекрасна земя!”

Той вярвал, че всчки хора са безкрайно щастливи, щом живеят тук. И така неусетно пред очите му изплували кулите на голям град. Омаян той вървял към него, възхищавал се на златистите куполи, на грамадните крепостни стени, на чудноватите униформи на войниците, които срещал по пътя си. И така стигнал до градските порти.

“Насам отлетяха двете птици. Може би това място винаги съм мечтаел да видя и може би тук ще открия тайните, които толкова ме привличат!”

Близо до портите бил седнал белобрад старец, който явно живеел от подаяния. Белият кон го поздравил:

“Здравей, блажени, който живееш на тази земя! Не си ли виждал две птици с бели криле и чудни багри?”

“Блажени онези, които виждат багрите на тази земя!” - отговорил старецът и повдигнал главата си. Чак тогава Белият кон забелязал, че той бил сляп.

“Двете птици не видях, но чух песента им, и тъй като този ден съм чакал цял живот, я запомних:

 

Блажен е онзи, който влиза в тъмнината,

Блажен е онзи, който носи светлината,

Блажен е той, когато чуе звън вълшебен на лопата,

звън във камък - камъкът на малка ниша,

малка ниша - път към Свободата!

 

Върви в града, момко! Следвай крилете им! Щастлив съм, че доживях да те срещна!”

След тези думи загадъчният старец взел тояжката и постелката си и бързо се отдалечил. Белият кон приближил портите, гледайки към небето за двете птици.

“Стой!” - изведнъж до него се разнесъл строгия глас на стражите-пазачи на портите.

“Блаженни Вие, които живеете на тази земя!” - поздравил любезно Белият кон.

“Стой казах!” - повторил грубо главният страж и насочил срещу него пиката си. - “Ти кой си и имаш ли разрешение тук да влизаш?”

“Аз съм Белият кон, който тича по Небето. Дойдох тук, за да разбера тайните на своето съществувание”.

“Ха!” - изсмял се главният страж и след това се изсмял още три пъти: “Ха, ха, ха!”

“Ха, ха!” - започнали да се смеят и другите стражи.

“Ха, ха!” - засмял се любезно Белият кон.

“То се вижда, че не си със всичкия си, но поне имаш ли пари за таксата, за да влезеш в нашия град?”

“Таксата?” - Белият кон не знаел какво означава тази дума.

Тогава пазачите се скупчили и зашепнали нещо, като от време на време поглеждали ту към ръцете му, ту към обувките, ту към Златния рог.

“Да, да! Пари или злато, с което да платиш, за да те пуснем!”

“Пари или злато?”

“Да, да! То се вижда, че пари нямаш, но тези обувки могат да свършат работа.”

“И Златния рог също. . .” - обадил се един страж с черни блестящи очи, в които се отразявал Златния рог.

“Ах, да!” - възкликнал Белият кон, - “Но не мога да ви дам моят рог, защото той пази магическите думи на моя живот - “Свободата” и “Любовта”.

“Тогава. . . хм, ние ще вземем обувките. . .”

“Но трябва да свършиш някаква работа за допълване на таксата.” - обадил се един пазач с присмехулна физиономия.

От само-себе си се разбира, че дори едно малко парченце от златна обувка било предостатъчно за всяка една входна такса във всеки един град, но хората по Земята били и добри, и зли едновременно. Очите на пазачите били алчни и както разбирате дори това им било малко. А освен, че били подкупни, те били и подигравчии, за това отново се скупчили, за да намислят някаква ужасна и мръсна работа, с която да го натоварят.

“Този луд явно не знае какво притежава. Ще му вземем обувките и ще го накараме да почисти нашите обори, а след това ще помислим и за златния рог.” - шепнели си те.

“Значи, ти си Белият кон” - казал иронично главния страж.

“Аз, да!”

“Решихме да почистиш нашите обори, защото щом си Бял кон трябва да разбираш тази работа. Ха, ха! Така че, събуй си обувките и започвай!“

Белият кон въздъхнал. Оставил с малко тъга своите златни обувки и тръгнал с босите си крака след пазачите. Те влезли в една постройка, от където излизала неприятна миризма.

“Хайде, Бели коне, влизай при събратята си!” - пазачите се разсмели и затворили вратата след него, като поклащали глави. И странно, когато влязъл вътре той видял много коне - кафяви, черни, бели. Всички те били много красиви, защото били специално подбирани. Само един от тях бил възрастен и вече не така красив. Всички те стояли натъпкани и мълчаливи един до друг.

“Здравейте, щастливи...”- понечил да поздрави Белия кон, но продължил учудено: - “Но защо сте тук? В това тясно и мрачно помещение при тази неприятна миризма? Защо не тичате по белия свят, така красив, слънчев и радостен? Или защо не тичате по Небето, което изглежда така прекрасно оттук?”

“Ние знаем кой си” - казала тъжно една бяла кобила на черни петна. - “Ти си Белият кон, който сме виждали да тича по Небето.”

“И макар да си приел човешки образ, ние веднага те познахме.”- добавил един черен жребец с бяло перо на челото и явно непокорен характер.

“Защото две бели птици бяха скоро на нашия прозорец и ни казаха, че ще се появиш. Но уви, ние не сме като теб.” - продължила бялата кобила, - “Ние сме обикновенни коне и живеем тук на Земята, защото служим на хората. Ние не сме свободни както ти, нито можем да тичаме по Небето, нито да се преобразяваме. Нас ни хранят само със сeно и голямо щастие е, ако някога минем през зелена и тучна трева. И голямо щастие е, когато сме без седла и юзди. Но нас ни впрягат в каруци или ни яздят, или ни използват за различни други неща.”

“А ако някой от нас не може да върши повече работа. . .” - обадил се гордия черен жребец, като разширил ноздрите си.

“Тогава какво?” - попитал Белият кон.

“Тогава просто го убиват. Защото една стара поговорка гласи: “Уморените коне ги убиват. Нали?”

Замислил се Белият кон и дълбока тъга изпълнила големите му очи и сянка натежала в тяхното синьо.

“ Е, започваш ли най-сетне?”- дочул се гласа на единия от стражите. - “Давай по-бързо, преди да са затънали братлетата ти!”

Отвън се разнесъл смях.

“Ако ще им помагаш - прави го. До утре сутринта всичко трябва да е готово!” Те заключили вратата и се отдалечили.

“Да, аз трябва да им помогна!” - казал по-скоро на себе си Белият кон, взел лопатата и започнал да разчиства. Докато работел той си спомнил за облаците и за звездите, за красивата планина, по която слизал и чудната песен на птиците. Конете стояли мълчаливи, без да могат да му помогнат. Но разбирали всичко, което си мисли. Времето летяло. Белите му дрехи ставали все по-мръсни. В главата му изплували думите на слепия старец:

 

“. . . блажен е той, когато чуе звън вълшебен на лопата. . .“

И точно тогава лопатата иззвънтяла странно и опряла в нещо твърдо. Когато разчистил цялата тор, той видял стара желязна врата в малка ниша и ръждясал катинар на нея.

“Каква ще да е тази врата?”

“Тази врата . . .” - отговорил бавно старият тъмнокафяв кон, който бил много мъдър и знаел всичко, - “. . . води през таен тунел далеч от града, там, където Земята се целува с Морето, и където изобилства зелена и сочна трева. Нашите прадеди са живяли някога там и затова ние сме така силни и красиви.”

“Вие също трябва да живеете там. Трябва да бъдете свободни и да съществувате само заради Свободата и Любовта!”

Той сложил дръжката на лопатата между вратата и катинара и го счупил. Въпреки умората отместил тежката желязна врата и им извикал: “Бягайте!”

Тревога пробягнала в очите на всички, защото конете са същества много нежни и деликатни и се боят от неизвестното. Но Белият кон настойчиво повторил: “Бягайте! Бъдете свободни и щастливи!”

Тогава черният кон с бялото перо се изправил на задните си крака, изцвилил подканващо към останалите и влязъл в тунела. Другите коне го последвали. Преди да тръгне дорестата кобила се доближила до него:

“Двете птици ни казаха, че тежки мигове ти предстоят, но един магически стих запомни, защото той ще ти помогне:

 

“На стотици, стотици години веднъж,

в час, когато Луната е кръгла,

ще изпратят Звездите от себе си дъжд,

за да избавят доброто попаднало в тъмно.

 

На стотици, стотици години веднъж,

в час, когато Луната е кръгла,

и когато Небето изпраща ни сребърен дъжд,

ти се взри в тъмнината, там, където среброто тече,

постави си ръката в ръката сребриста,

и тръгни след водата, която ще те изведе. . .”

 

След като изрекла бързо тези думи тя го погледнала тъжно, изпръхтяла за сбогом и скочила в тунела, а старата желязна врата се затворила.

“Така и не успях да запомня почти нищо от този стих.” - натъжил се Белият кон. Той се огледал, замислил се, взел отново лопатата и започнал да заравя с тор малката ниша и старата желязна врата, за да не разберат пазачите от къде са избягали конете. Утрото наближавало. От белотата на дрехите му не било останало почти нищо. Когато оставил лопатата и се обърнал, той видял стария кафяв кон.

“Нима не успя? Защо не тръгна?”

“Един старец като мен едва ли ще издържи на такъв труден път. А зелените тучни ливади аз вече съм виждал като млад. Моят живот е почти завършил. Не се безпокой за мен, а по-добре помисли за себе си!”.

“Тогава моля те припомни ми бавно последния магически стих, който така и не запомних!”

“Паметта ми вече е слаба, но мисля, че той беше така:

 

На стотици, стотици години веднъж

в час, когато Луната е кръгла

ще изпратят звездите. . .”

 

Тук старецът се замислил. Навън вече било светло. И тъкмо когато се сетил и понечил да продължи, вратата се отворила и влезли стражите. Очите им се разширили, а от ехидните им усмивки не останал и помен, щом видели празните обори. Те прегледали ключалките на вратите и недоумението им се увеличило, когато видели, че са здрави.

“Къде, по дяволите, са се дянали всичките ни прекрасни и скъпи коне?”

“О, ужас! Царят сигурно ще ни накаже жестоко!“

“Подозирам, че за всичко е виновен този, който нарича себе си Белият кон!”

А Белият кон бил седнал мълчаливо и ги наблюдавал.

“Кажи какво направи с конете ни!“

Той продължавал да мълчи. Тогава те решили да го заведат при главния страж.

“Има нещо, което главата ми не побира.” - мърморил главният страж навъсено, - “Ключалките са здрави, а конете ни ги няма. Тук има някаква магия. Този младеж е твърде опасен. Предайте го на царя! Нека бъде наказан най-жестоко за правене на магии? И . . .“ - добавил той с по-нисък глас, - „. . . нито дума за златните обувки!”.

Завели го пазачите при царя и паднали по очи пред него.

“Велики царю! Този човек се занимава с магии! Той направи така, че конете ни да изчезнат. И за да ни се подиграе, остави само най-стария.”

Царят изслушал цялата история. Размишлявал мълчаливо и пукал с пръсти.

“За сега не намирам в този човек вина. Но нека бъде хвърлен в тъмницата докато разбера истината. Ако той е виновен ще бъде убит. Но ако вината е във вас, вашите глави ще паднат. А сега оставете ме на спокойствие.”

Заотстъпвали назад уплашено пазачите. А когато излезли от двореца, започнали да се вайкат. Но вместо да съжалят за своята алчност и зли помисли, те започнали да замислят нови обвинения срещу Белия кон.

“Трябва да убедим царя, че този човек е магьосник.” - казал най-умният между тях, - “Знам какво да направим.”

Тогава те отвели Белия кон в царската тъмница. Огромна желязна врата се отворила и решетка с остри зъби се вдигнала нагоре. Бутнали го вътре. Той се обърнал назад и погледнал синьото небе, но, когато желязната врата се затворила и решетката паднала, светлината изчезнала. Големите му очи отново се изпълнили с дълбока тъга. Ала малко късче синьо небе все пак в тях било останало. Свободата за един кон е онова нещо, без което той не може да живее. И той отново си помислил за облаците, по които тичал и за песента на птиците, които слушал по планината.

Когато очите му започнали да привикват с тъмното, му се сторило, че много други очи го гледат. Той дълго се взирал и накрая се осмелил да попита:

“Има ли някой?”

Нищо друго не се чуло в отговор, а само една тъжна въздишка.

“Има ли някой?” - повторил Белият кон.

Отново се чула дълбока въздишка и един глас промълвил:

“Не си сам тук.”

“Нима женски е този глас, който дочувам?”

“Да, тук сме само жени и деца. Ние сме жените и децата на едно малко село.”

“Но защо сте тук?” - от изненада Белият кон даже не ги поздравил с обичайното “Здравейте, щастливи . . . !”

“Ние живеем в едно от селата, подчинени на царя. И всяка година плащаме данък, от който ни остава съвсем малко, с което преживяваме. Но последната година земята ни не роди нищо и за да спасим децата си от глад, не платихме данъка на царя. Той се разгневи и изпрати мъжете ни да работят в старите си изоставени рудници, а нас остави тук в залог. От много дълги месеци стоим в този мрак. Всеки ден с малко вода и парче хляб. Забравили сме дори как се плаче. Мъжете ни едва ли ще успеят да платят откупа някога, защото в старите рудници не е останала дори и златна песъчинка. Само чудо би могло да ни спаси. Но дори и на това вече не се надяваме.”

През това време пазачите на портите намислили да измамят отново Белия кон и да вземат от него Златния рог. Те решили да му го поискат срещу свободата, да го пуснат, да го проследят и отново да го предадат на царя, като избягал чрез магия.

Когато жените привършвали своя разказ, тежките резета се отместили, желязната врата се отворила и отново се появило синьото небе. Но пред него застанали мрачните фигури на пазачите:

“Хей ти, Белият кон! Ела насам! Твоята свобода сега е в ръцете ти.”

“Или по-точно на гърдите ти. Царят обяви, че златният рог може да ти бъде откуп.”

Белият кон навел глава и погледнал към своя рог. “Свободата. . .” тази дума от надписа блеснала на светлината. Той отново погледнал синьото небе и облаците, по които тичал и отново свел глава към своя рог, с който не искал да се разделя. Но рогът се бил завъртял и в очите му блеснала другата дума: “Любовта”.

“Златният рог е това, което искате . . .”

“Да! Да!” - отговорил бързо единият пазач и потрил ръце. А другият го сръгал в ребрата и казал:

“Това, което царят иска”.

“Е, добре.“ - отговорил Белият кон, - “Нека този златен рог бъде откуп. Но той ще бъде откуп на тези хора тук зад мен.”

Смутили се пазачите, защото това не влизало в плановете им, и се оттеглили, за да се наговорят. Тогава най-хитрият от тях казал:

“Още по-добре. Ще освободим тези жалки отрепки, а той ще остане вътре. След това ще кажем на царя, че отново с магия е освободил неговите заложници.”

“За това ще трябва да питаме първо царя.” - казали му те и затръшнали вратата. А после се посмяли на неговата наивност. Те потривали ръце и се уговаряли как точно да разделят златото. Изчакали още известно време. След това отворили голямата желязна врата.

“Царят е съгласен!”

Решетката се вдигнала и най-едрият от тях влязъл вътре. Скъсал от врата му Златния рог и го блъснал в тъмното.

“Излизайте, окаяници!”

Жени и деца започнали да излизат и едва тогава Белият кон видял измъчените им лица, сплъстените им коси и остатъците от дрехи, съшити някога от груб плат. Повечето от тях нямали сили дори да говорят. Но преди да излязат, всяка се обръщала назад към тъмното, където бил той, и се покланяла.

“По-бързо!” - това били последните думи, които чул и отново вратата с тътен се хлопнала и светлината изчезнала.

Занизали се часове и дни в непрогледен мрак. Отначало Белият кон си спомнил за красотата на Небето и Земята, но тъгата все повече натежавала на сърцето му, късчето синьо в очите му започнало да потъмнява и да чезне. Той стоял неподвижен в мрака. И само устните му нашепвали първите думи на магическата песен:

 

“Свободата и Любовта...

...Свободата и Любовта...”

 

Колко време прекарал в този тъжен унес и дали е било нощ или ден, той не знаел. Но неочаквано резетата се раздвижили. Тежката желязна врата се отворила и се появил силуетът на царя с корона на главата.

“Ето, убедете се сам, велики царю!” - дочул се гласа на главния страж, - “Този човек е успял с магия да освободи Вашите заложници. Ето - бравите и ключалките са непокътнати, а стените са дебели и непробиваеми. Само той може да е виновен за тяхното изчезване!”

Царят нищо не казал. Взел една факла. Желязната решетка се повдигнала и той влязал вътре. Мълчаливо огледал стените, местата, където седели жените и децата. После погледнал към Белия кон, осветил лицето му и се взрял в очите му.

Тук трябва да кажем, че макар да управлявал с твърда ръка и дори жестоко, този владетел бил запазил известно чувство за справедливост. Той съзнавал, че пред него не стои обикновен човек, взирал се в късчето небе на очите му и се опитвал да проумее що за тайна се крие там. Умислен той се отправил към вратата. Белият кон едва сега осъзнал измамата на стражите. Но бил толкова смаян, че не успял дори да промълви. Отново се занизали часове в мрака, той заспал и засънувал чуден сън. В съня му двете птици-покровителки долетели и кацнали на раменете му.

“Не се поддавай на отчаянието, защото ние никога няма да те изоставим. Дойдохме тук да ти припомним онзи стих, който чу в обора, но не успя да запомниш:

 

“На стотици, стотици години веднъж,

в час, когато Луната е кръгла,

ще изпратят Звездите от себе си дъжд,

за да избавят доброто попаднало в тъмно.

 

На стотици, стотици години веднъж,

в час, когато Луната е кръгла,

и когато Небето изпраща ни сребърен дъжд,

ти се взри в тъмнината, там където среброто тече,

постави си ръката в ръката сребриста,

и тръгни след водата, която ще те изведе...”

 

Видението изчезнало и тих шум го разбудил, като че от капки вода. Обърнал се и като се взрял, видял малки блестящи капки да се стичат от процеп в стената. Капките се сливали в тънка струйка, която пълзяла надолу.

Той навел глава близо до земята, за да я вижда и проследил нейния път. Тя вървяла към далечния край на тъмницата, където не бил стъпвал. Следвайки я, той стигнал до едно място, където водата се събирала в малка локва. Тази локва не била обикновена - имала формата на ръка. Воден от магическия стих, той поставил ръката си в странната локва. И когато леко се облегнал, подът на това място хлътнал, чуло се изщракване, като че от резета и пред него се отворила малка врата в стената. Той пропълзял през нея и попаднал в един тунел. Не успял да направи дори и една крачка и вратата зад него се затворила. В тунела било тъмно и миришело на мухъл. Ничий крак не бил стъпвал тук от стотици години. Само малката струйка сребриста вода пълзяла напред и му сочела пътя. Така вървял, леко приведен, може би часове, докато съзрял лъч светлина, падащ отгоре. Струйката сребърна вода спряла точно под него. Повдигнал глава и видял желязна решетка, през която светела кръглата луна. Надигнал решетката и успял да се изкачи и излезе навън, след което я поставил обратно и се огледал. Мястото, на което се намирал, било малък парк с фонтан, съвсем близо до градския пазар. Нощта отстъпвала пред утрото, и странно, навсякъде по покривите, по листата на дърветата и цветята, блестяли малки сребърни капки. Омаян от тази вълшебна гледка и от светлината, по която така копнеел, той не обръщал внимание на ранобудните продавачи, които носели своите стоки към пазара.

Уморен, щастлив и очарован, той заспал сред цветята на малкия парк, и когато слънцето достигнало най-високата си точка, пазарската глъчка го разбудила. Той отворил очи и първото, което видял били крилата на две птици - едната светлосиня, а другата нежнорозова. Очите им били щастливи и тъжни едновременно. Те стояли разперени над лицето му и го пазели от парещите лъчи на слънцето.

“Защо ли са такива очите ви?” - помислил си той, а птиците разбрали мисълта му и запели:

 

В светът на Времето Свободата е във клетка,

в светът на Времето е в плен и Любовта,

в светът на Времето е всяко нещо тленно,

а най-тленна е Добродетелта.

 

Нещастен ще си щом във този свят попаднеш,

щастлив - когато клетката строшиш,

нещастен най - когато детското у теб пострада,

и най-щастлив - когато чистото във този свят спасиш!”

 

И двете птици отлетели. Той ги проследил с поглед и после се огледал. Всичката мръсотия от дрехите му била изчезнала. Те отново били бели и даже блестящи. Птиците се издигнали високо в небето, а после се спуснали и кацнали някъде там, където бил другия край на пазара. Той станал и тръгнал след тях. Дрехите му и златната коса блестели на слънцето. В очите му отново греело онова синьо небе, което си спомняте отпреди. Хората се отмествали и правейки му път се чудели какъв ли ще е този босоног странник, койта леко кимал на всеки и поздравявал любезно.

Трябва да кажем, че повечето били забелязали малките сребърни капки наоколо и с учудване коментирали това. Въобще всички намирали днешния ден за странен, а света около тях за необичайно преобразен. Белият кон, като че допълвал тази необичайна гледка. И така, вървейки и търсейки птиците той стигнал до множество хора, които оживено разговаряли и ръкомахали с ръце. Някои даже викали:

“На дървото, на дървото за мъчения!!!”

Той си проправил път и видял в центъра на тълпата едно зле облечено хлапе, което се опитвало да се отскубне от грубите ръце на дебел зарзаватчия с мръсна престилка. На земята около тях били разпилени малки червени плодове.

“Тридесет череши! Видяхте ли?” - крещял дебеланкото, като налагал хлапето, - “Цели тридесет череши се опита да открадне този разбойник. Видяхте ли всички?”

Както знаете, управникът на тази страна бил строг и законите също били строги, а за кражба се предвиждало тежко наказание на специалното дърво за мъчения в центъра на площада. Но не поради строгите закони, а защото хората са добри и зли едновременно, затова някои от тях викали:

“На дървото, на дървото за мъчения!!!”

А други стояли и гледали, някои се присмивали, някои били тъжни. Белият кон си проправил път до средата и се обърнал любезно към зарзаватчията.

“Здравейте, любезни господине! Нека бъде добър вашият ден. Но нека също да ви кажа, че не може така да се отнасяте с едно дете!”

“Махни се, страннико. Той ще заплати за това...!”

“Аз също бих могъл да заплатя за това” - отговорил Белият кон.

Едрият мъж го огледал и като видял, че не носи никаква кесия или нещо подобно, стиснал още по-здраво хлапето.

“Не, той ще бъде предаден на стражите!”

От тълпата се разнесли одобрителни викове.

“Нима не е възможно да бъде откупен?”

“Как? Та ти нямаш нищо, освен дрехите си!”

“Косата ми е от чисто злато!”

И Белият кон откъснал един косъм и го подал на човека.

“Вярно е!” - учудено и подозрително промърморил грубиянинът. Тогава от тълпата изкочил един дребен човечец с блестящи очички, който бързо извадил ножица – и казал:

“Само срещу тридесет златни косъма аз мога да ви помогна.” Това бил местният бръснар. Белият кон докоснал за последно косите си, погледнал към небето и полъх на вятъра за последно ги развял. После навел глава, а бръснарят с малките очички бързо и ловко свършил своята работа. Той оставил златните коси в една зарзаватчийска кесия, отделил тридесет косъма за себе си и я предал на зарзаватчията.

Както сте забелязали дотук, повечето от хората, с които се срещал Белият кон не са от онези, които той очаквал и който ние с вас обичаме. Такъв бил и зарзаватчията. След тази случка той освободил хлапето, но веднага след това спуснал кепенците и се упътил към стражите на двореца. Разказал им за странника, за хлапето, но спестил за златните коси. Стражите му казали, че точно такъв човек търсят и му обещали по една жълтица за всяка една от неговите тридесет череши, ако им го предаде. Зарзаватчията поискал предплата и ги повел из пазара.

Белият кон тъжно се бил запътил обратно към малкия парк, напразно разпитвайки за двете птици. И точно в края на пазара той ги видял, но, уви! Те били хванати и затворени в клетка. В момента, в който погледът му се спрял на тях, усетил две здрави ръце на раменете си - ръцете на стражите. Зарзаватчията получил остатъка от жълтиците. Съвсем скоро след това Белият кон с вързани ръце стоял пред царя, неговите съдии и съветници:

“Убедихте ли се, велики царю, че този човек е магьосник!”

“Кажи, магьосник ли си?” - попитал царя. - “Ти ли освободи чрез магия конете, заложниците ми, себе си и онова хлапе, заловено за кражба?”

Белият кон мълчал.

“Ти ли си този,” - попитали съдиите - “който се е обявил, че може да тича по Небето и нарича себе си Белият кон?”

Белият кон отново мълчал.

“Отговори, ти ли подтикваш хората към неподчинение и някаква мнима Свобода и Любов?”

Той отново мълчал, защото знаел, че нещата, в които вярва, са неразбираеми за тях. Царят бил учуден и разгневен от това, че този човек не се защитава.

“В какво да го обвиним?” - питал той своите съветници.

“В това, че не е като другите. И е лош пример за нашите поданици. Както и във всичко, което казахте по-горе, велики царю. И затова нека бъде бит на дървото за мъчения. И довършен с камъни от тълпата!!!”

Царят кимнал мълчаливо. Стражите повели Белия кон към дървото за мъчения под звука на тимпаните и виковете на тълпата, която се развличала при всеки такъв случай. Един от стражите с черна качулка взел тояга и тридесет пъти ударил с тежката си ръка. Последното синьо късче в очите на Белия кон се стапяло и течало по бузите му. След това стражът се отдалечил и онези от тълпата, които намерили камъни, ги хвърлили по него. Белите дрехи се обагрили и напоили с кръв. Но болката от това не била толкова голяма, колкото онази в сърцето му, защото малцина разбирали смисъла на магическите думи “Свободата” и “Любовта”.

Когато денят превалял, един от стражите срязал въжетата от стълба. Отнесъл почти безжизненото му тяло в едно отдалечено място, където често кладели огън, и го хвърлил върху пепелта. Белия кон си спомнил онзи стих:

 

“Красотата в твоите очи . . .

ще попадне във мръсно, и в тъмно, и в пепел,

да умира - не давай й ти. . . ”

 

Но синьото небе в очите му се било стопило. Той знаел, че това е краят на неговия път в този свят, в който царува Времето и Тленността. Дали е бил тук, за да спаси Чистотата? Не знаел. Мислел само, че неговите покровителки са го изоставили.

Две малки ръце го докоснали по главата и един детски глас през сълзи промълвил:

“Аз не исках това! Не искам да крада, но няма как да живея, защото нямам родители и единственият начин да се препитавам е там, на пазара!”

“Не се безпокой!” - отговорил тихо Белият кон, - “Моля те, помогни ми да видя за последно Небето!”

Хлапето с усилие успяло да го обърне по гръб и сложило главата му в скута си.

“Не умирай! Аз ще се грижа за теб!” - казало то.

“Такава е моята съдба. . .” - отговорил Белият кон,- “Аз съм роден, за да тичам по облаците и Златният рог, на който пише “Свободата” и “Любовта”, да блести на слънцето, за да вярват всички в това. Защото аз съм Белият кон.”

“Нима ти си Белият кон?! Нима самият Бял кон е този, който ме спаси от жестокия побой?”

“Вода. . .” - промъвил Белият кон с пресъхнали устни.

“Почакай!” - казало хлапето през сълзи. - “Аз ей сега . . .”

То се затичало с всички сили към малкия парк, наляло в шепите си вода от фонтана и се забързало назад. Но когато стигнало до мястото, Белият кон го нямало. Само бялата окървавена дреха лежала в сивата пепел. Водата изтекла между пръстите на хлапето и намокрила ризата. И в този миг - о, Чудо - кръвта изчезнала! Решетката на клетката се счупила и двете птици полетели свободни. В същата секунда Златният рог се разтопил в ръцете на главния страж. Късчетата златна обувка пламнали и изгорили къщите на другите стражи. Отрязаните златни коси също опожарили къщата на зарзаватчията. И всичкото злато в двореца на царя се разтопило и го опожарило. Тъмен облак надвиснал над целия град. А хлапето стояло в пепелта, прегърнало бялата риза и плачело. Двете птици долетели, кацнали на раменете му и проговорили:

“Недей да плачеш, малки приятелю, защото момъкът, който беше тук, не е умрял, а отново се е превърнал във вълшебен Бял кон, който тича по облаците! Ние знаем това, защото ние сътворихме него и съдбата му!

“Аз съм Свободата” - казала светлосинята птица.

“А аз съм Любовта” - добавила нежнорозовата.

“Върви и разказвай тази легенда по целия свят! И нека всеки, който повярва в нея, или който чуе тропота на неговите копита, или който види как сребърен прах се сипе от Звездите, бъде благословен и всичките му прекрасни мечти да се сбъднат! Запомни и тази магическа песен, защото с нея можеш винаги да повикаш Белия кон:

 

Свободата и Любовта

са две птици, които незрими в небето вечно махат със бели крила.

Свободата и Любовта

са онези, които родиха звездите и роят ги дори досега.

Свободата и Любовта

са създали Земята, Морето, Деня и Нощта.

Свободата и Любовта

още раждат магия, що свещено зовем Красота!

 

Красотата що се роди . . .

Тя нежна е и крехка, и ранима и слаба, но в очите ти вече цъфти!

Красотата в твоите очи . . .

Ще попадне във мръсно, и в тъмно, и в пепел, да умира не давай и ти!

Красотата във всички очи

има вечна надежда, че Златният рог ще блести,

Красотата във наште очи

ще е смъртно ранена, нея Белият кон ще спаси!

 

Красотата що се роди,

Красотата във наште очи,

Красотата във всички очи,

Белият кон, Белият кон,

Белият кон ще спаси!

 

 

К р а й

Приказката е завършена на 12.11.1995 г.

срещу празника на св. Йоан Златоуст